Деветнайсет века
след Христа! А хрисим,
глух и сляп - мужикът
в тях не промени се.
Планина се срина,
езеро пресъхна,
дето бе море - там
полски вятър лъхна,
каменът вековен
на прашинки стри се,
само той, мужикът
наш, не промени се.
Хората откриха
буквите, барута
и земи далечни,
досега нечути,
слънчево прозорче
книгата им стана,
глух и безпросветен
той встрани остана.
- Слушайте, върти се! -
прогърмя Коперник,
но не му повярва
нашият неверник.
Не подавал нос от
своя праг и козяк,
той не проумя го
с тъмния си мозък.
Всички други питат,
правят, искат, търсят -
братът наш остава
чист и свят в съня си.
Господ Бог отгоре
гледа и се чуди:
няма ли за този
мил мужик пробуда?
И му казва: - Хайде,
ставай, чедо клето!
Искай! Ще ти спусна
всичко от небето.
Искам да те видя
горд, свободен - вече
до живот простил се
с мъките си вечни.
И мужикът казва:
- Дай ми, Боже, къща,
и женичка дай ми
от имотна тъща,
дай ми там кобилка,
крава със теленце,
няколко кокошки,
дай ми там прасенце,
малко ръж, да смелим,
и, сполай ти, стига...
Станал сам стопанин -
ха ела ме стигай.
И тогава, Боже,
ще се очовеча -
до живот простил се
с мъките си вечни.