epub

Микола Гусоуски

Песен за зубъра (Фрагмент)

...

 

Стария свят изучавах по книги славянски,

руски писания с кирилски букви стъкмени.

В гръцката азбука нашият прадед за своя

собствена полза и нашенски звуци е вплитал,

докато чуждата азбука станала наша.

Но при животните бит и обичаи биват

много и всякакви. Както и в нашия разказ.

Що се отнася до зубъра, него едничка

нашата родна природа е спастрила - чудо

само по наште места под звездата Полярна.

Плиний например е писал за зубъра, още за тура:

"Тур и бизон (а по местному зубър) се срещат

само в гори първобитни." И умните казват -

сочи пак той, че по ярост, по злоба и сила

този гигант на горите не знае съперник.

Той и в просторите руски, а също и полски,

цар си остава на всичките други животни.

Плиний е знаел и тура, и зубъра значи,

тъй че напразно ги смятаме за непознати.

"Див и опасен, със гривата дълга, това е

зубърът, брат на бизона", свидетелства Плиний.

Малко е то, но е вярно. А ти като искаш -

поразрови се из книгите, ще донаучиш.

Аз предварително знам, че ще има закачки:

"Детски брътвежи. И ние сме чули и чели..."

Който не знае снега ни и нашия бик не е виждал

право в очите, разбира се, няма да вярва.

Важно е другото. Да го разкажем на всички.

Ще ти се смее глупакът, но умният ще ти завиди.

Всъщност за зубъра всеки ловец ще ви каже.

Само попитай - до трети петли ще говори.

Що се отнася до мене, аз мойте геройства

свърших. Остана ми само едничка утеха -

старите спомени. С мисъл летиш бързокрила

денем и нощем към родния край. В паметта си

виждаш прекрасното време, когато в недрата

горски се беше изгубил, далече от всички...

Кой ще те чуе? А времето бяга ли, бяга.

Гониш ти, смъртният, времето, вече изтекло,

ала напразно - не можеш назад да го върнеш.

Живият пясък пропада в бездънната вечност.

Но да побързам и зубъра, барем на книга,

да се опитам да хвана пред вас за рогата.

Страшно е все пак: книжовните как ще учудя?

Всичко познават, какви ли не книжки са чели...*

 

[...]

 

Тъй летописците пишат: когато тук Витолд

беше на трона, тогава тук беше разцвета

и на Великолитовското княжество наше.

Златен век тези години наричат. Ще кажа

златен, защото пред всичките други богатства,

щастия земни и преходни радости кратки

той бе поставил духовното златно богатство.

 

Вечната грижа селяшка от веки веков е

нивата, ралото. Друго селякът не знае.

Но и за него помислил е князът. Духа му

той закалява, щом зиме на лов го изкара.

Смята се - най-добър лов е направен когато

дивечът някак си в лагера жив се докара.

А пък ако ли е зубър - това за ловеца

чест е, юнак ще му кажат, награда го чака.

 

Водят го, непобедимия цар на гората,

удрят го, пяна от топлите ноздри се стича,

дърпа се той, но къде ще отиде - пристъпва.

Вързана мълния - ах, как очите му светкат!

Как свободата си горска в сайвант ще затвори!

Водят го, вече минават гори и ливади,

хайде през селото, дето пред людските глуми,

между тоягите като юничка пристъпя.

После къде ли? Във лагера. И го отвързват.

Пускат му повода. Нека да тича, да бяга

и да им бъде забавна подвижна мишена.

Ето я, цялата княжеска конница чака.

Лъкове, копия - всичко за смърт е готово.

Рог протръбява, свирепи засъскват стрелите

и безпогрешните копия яростно литват.

Старите хора разказват, че всеки си имал

свой си похват да си зъби и остри стрелата,

както и копиеносците можели всички

да си познаят държалото или резеца,

тъй че накрая, когато там рухнел бизонът,

сринел се робът - те можели точно да кажат

кой и къде го е пернал или пък пронизал,

кой за каква е награда заслужил. Безспорно

първата, и справедливо, била е за оня,

който ранил е бика смъртоносно. Защото

малките рани и болки - тях кой ти ги гледа!

 

Толкова случаи, спомени, мисли нахлуват

в мен като морска вълна и душата ми радват.

И съм се върнал, наново съм в този край, дето

род и начало, земя и небе се събират

в кратката дума Родина. Разбирам, че спирам

толкова пъти подетата повест със разни

мили за мене подробности, че се заравям

в хроники стари, от стари прастари години,

но ми простете, това е по-силно от мене,

а на поемата краят й вече пред нас е.

 

Ето че скрил се е ловко ловецът зад ствола.

Но и бизонът не го е изпуснал от поглед.

Двама един срещу друг са - човек и животно.

Слушай, човече, пази се. Единствена грешка

и ти отива животецът. Ха на страна си се мръднал

и си намушен. Рогата и ножът се дебнат.

Като княгиня в средата им само елата.

Рицарят гледа отде острието да вбие.

Мисли бизонът - да мога с език да те лепна.

Че ще ви кажа - езикът бизонски е страшен:

дълъг, бодлив, ако нещичко само докопа -

вмиг го притегля и в действие пуска рогата.

Но не мислете, че пък ловецът глупак е!

Знае той тази опастност и начин ще търси.

Късото копие тук ще е нужно. Стрелата

даже от него по-бавна е. Ударът негов

като светкавица блясва, си мисли ловецът.

И го подканя: - Е, хайде де, друже, къде си?

Тук си, но гледам, треперят ти вече краката.

С тези си слюнки - нима си ти зубърът ... който ...

- Тъй ли? И пак заработват рогата. Пак хвъркат

сухи кори и трески от дървото и огнен

дъх във лицето си чувства ловецът. Мигът е

само за напад. И малкото копие литва.

И, съкрушителен, точният удар довършва

бичите мъки. Бизонът подвива нозе и

сякаш се кланя на старата пушча. "Прощавай,

с мене е свършено". Нейде далеч промучават

другите, ехото бавно достига до тука,

като че има обичай дори и гората

свойта камбана за смърт да удари. И вече

идва минутата на милосърдния удар.

Двамата, тези - най-младите, пак се явяват,

сабите вадят и с удари точни довършват

хрипа последен, последните тръпки, живота.

 

Рог проечава. Щастливият горд победител

слуша похвалите, смее се, а пък зад него

върху постелята бяла на бялата зима

сякаш почива си, вече изстива бизонът.

Другият, който ранен бе, потъна в гората.

Може би беше синът му? Но нека живее.

Няма какво да го гоним. А няма и време.

 

Стига убийства. И съвест, и чест повеляват

да се опитам камбана и аз да забия,

горко да плача и гордо да викам да стихнат

дрязги и разпри, и битки, че Марс непрестанно

гроб ни копае и в кървави бани ни къпе.

Той християнската вяра отдавна удари,

тъй я удари, че гибелни пукели зеят

в нейните зидове. И във войската, и в къщи.

Кой е виновен? Чия е ръката, която

братските връзки съсича и черквата буни?

Нас ни погубва врагът, ала нека си кажем:

ами със нашите междуособици мигар

не подкопаваме сляпо Христовата вяра?

Нея забравим ли, можем се вече надява

само на Божия щедрост и Божия прошка.

Малка надежда - небето дано опрости ни

и греховете ни, а и злочинствата наши.

В нашите властници сякаш че спи непробудно

думата съвест и всичките техни постъпки

носят за бедните хорица мъка и ужас.

Както разруха и тлен за държавата наша.

Тяхната работа първа е меч да наточат,

"Ти или аз - да рекат на съседа - за двама

няма тук място" и жадни за кръв да започнат

братоубийствени битки. За друго не мислят.

Водят войните князете, но страда народът.**

 

...

 

1523

 



Пераклад: Андрэй Германаў, Найдзен Вылчаў
Крыніца: LiterNet; Източник: Найден Вълчев. Беларуската моя тетрадка. Менск, Беллітфонд, 2000.